На дълбоко прозира майсторски предадения урок на Елин Пелин към нас като хора. Редно е да постъпваме с уважение към природата. Авторът поставя и въпроса дали грубата намеса е оправдана.
Тия двама хора изрядко си погълчаваха някоя дума тихичко и повечето гледаха към нас и като че искаха да проумеят какво говорим и за какво се смеем…
Игуменът остава глух за болезнените молитви на вярващата. Жената поставя своя дар – “игличка със синя топчица”. Възмутен от неспазения обичай – да не се влиза в църквата преди биенето на камбаните – гони мирянката и изхвърля на земята иглата. В резултат на своето коравосърдечие, камбаната не издава нито звук. Игуменът рухва на земята. Трескаво търси причината за това знамение. Прозира сторения грях и трескаво търси иглата. В мига, в който я забожда обратно, става чудо. Камбанният звън пронизва тягостната тишина без човешка намеса.
Пристигате в Чонгкинг, където ще се качите на влак за Сиан – столицата на провинция Шънси.
Чехов хуманизира кучето и мислите му, като му дава чувства и усет за лоялност, които биха засрамили всеки човек. То е привързано към стария си стопанин и дори сега, когато е открило по-любящ дом, тъжи за него и с любов си спомня за мъченията, които му причинява синът му.
Туроператорът не носи отговорност за туристи, които не са допуснати от гранични власти.
След това ще бъдете извозени до железопътната гара, където ще се качите на влак Сиан-Пекин.
Тази басня не е толкова известна, но е сред най-хубавите произведения на Елин Пелин. След като я улавя, лисицата пита гъската какво би направила ако беше на нейно място.
Един от тях, познатия Али чауш — чернокож, брадат, с грубо и подпухнало лице турчин — улови чаршията — днес Търговска улица, — проби си път през шумния върволяк, който гъмжеше из тясната, с притиснати и ниски редове от бакалници и дюкяни улица, като се вгледваше внимателно в някои лица.
Така и направихме – ходих по пътеката, после се отклоних в една гора, то април месец, кално, добре, че си носех всякакви кърпички и вода в раницата, да се позачистя, отделно се закачих за едни храсти, щях да си скъсам горнището, абе зор беше, но стигнах до една поляна и се надявам да съм разбрал правилно, та тя да ме намери, че обхват никакъв няма. Чакам там близо час – нищо, викам си, само съм объркал някъде пътя, ако не се появи още малко тръгвам обратно.
Едно от досада, друго от страх да се не загаврят, понеже чувствувах, че още треперех.
На следния завоя аз срещнах Здравка, кираджия си, който се връщаше да ме дири.
Естествено, говорихме си, че няма как да сме заедно, съгласихме се веднага, но пък се разбрахме, че може да поддържаме контакт и в някакъв момент пак да се видим. В крайна сметка като си тръгнах малко се поразсъхнаха нещата. Писахме си няколко пъти в началото, после по Коледа и малко изглеждаше, че каквото било – било, но ми се искаше пак да се видим и към началото на април беше започнало да ми става едно пролетно, та реших пак да ѝ пиша. Хич не се дърпа, сложното беше как ??????? ?? ???? да се видим – ако отида там – с какъв претекст, а и оня Митко и той ще е там – твърдо не става.
- Искам два кура момчетааа! Изпълни се, синът и Митко й го напъха в тясното анусче, а Жоро проникна с дебелия си кур във влажното и путка. Двамата младежи така яко развъртяха Христина, че тя загуби почти съзнание, а охканията и стоновете й огласиха целия вход на панелния блок.